Пиеса пантомима
По-долу се намира превода на една от статиите на Ърнест Валеа, апологет на християнството, в чийто сайт той прави сравнителни анализи на основните религии в света, като се опитва да погледне на тях безпристрастно, да направи сравнения между религиите в различните им аспекти, да покаже несъстоятелностите (да не кажем противоречията), и с какво християнството според него ги превъзхожда.
--- превода ---
Пиеса пантомима
(„Кой си ти, писачът на този сайт”)
Заглавието на едно от писмата, което получих преди време, бе „писачът на този сайт”. Аз използвах тази фраза за заглавие на една от моите статии, в която обяснявам целта на духовните ми усилия. Следвайки източната традиция за отговаряне чрез притчи, ще използвам една история за пиеса пантомима, която гледах преди години в един студентски кампус. Нищо, че пиесата продължи само няколко минути, посланието й бе толкова силно, че с нея можеше да се опише целия ми живот.
Представете си главния герой в пиесата, стоящ самотен в стаята си, гледайки в нищото, тъжен и разочарован от живота си. Да го наречем Джон. Той е прекалено уморен, за да продължава да търси отговори на основните философски въпроси за живота в този враждебен свят. Представянето на неговата драма е подсилено с меланхолична музика, използвана за фон. Изведнъж някой почуква на вратата. Набързо излязъл от състоянието на апатия, Джон отива до врата и поглежда през шпионката. Вижда, че това е неговия подпийнал приятел, в повишено настроение, решил да дойде за да пийнат по още една чашка заедно. Преди да отвори, Джон отива до гардероба си, изважда нещо от едно чекмедже и си го слага на лицето. Да, това е маска. В същия този момент неговото настроение се променя и той става весел, какъвто е неговия посетител. Той отваря вратата на госта си и те двамата си си правят весел купон, с много пиене, шеги и забавления. Идва време за приятеля му да си тръгне, и след като Джон го изпраща, затваря врата и отива до гардероба, сваля маската си и я оставя в чекмеджето. Моментално той се връща в първоначалното си емоционално състояние.
Следва отново почукване на вратата. Джон поглежда пак през шпионката и вижда приятелката му да танцува в ритъма на някаква музика. (Въпреки, че единствената музика в пиесата е все същата тъжна монотонна музика, заради която появяването на приятелката му изглежда някак си по-нелепо.). Преди да отвори, той взима и си слага друга маска. Мигновенно се случва трансформирането на настроението му в подобие на нейното. Те танцуват и си прекарват добре. Гостенката си тръгва, а маската бива върната обратно на мястото си. Отново самота и вледененост, като че ли нищо не се е случвало.
Следва отново почукване на врата – този път от прегърбен просяк. Джон този път си слага маската на жалостивостта и отваря вратата. Като много състрадателен и милостив, той дава малко пари на просяка и тактично го упътва към съседите си.
Накрая на врата му идва скитащ аскет, тръгнал да посети Джон, държейки си ръцете събрани в дланите, така като че ли се моли. Нашия човек си намира от гардероба подобна маска и прави усилие да наподоби същата „набожност”, но внимателно подканва „святия човек” да си отиде, придвижвайки се към вратата, държейки си ръцете в молитвен жест. (В контекстта на нашето разглеждане, би било по-добре да се включи ролята на йогин, вместо тази на скитащия аскет, като те двамата изпълнят няколко асани.)
Така Джон отново остава сам, в неговото нормално „състояние на съзнанието”, и с всичките си маски старателно подредени в гардероба. Но неочаквано пак се почуква на вратата. Изтощен, той отива до вратата за да види, кой още ще го безпокои. През шпионката вижда непознат човек, целия облечен в бяло. Това е Христос. Много объркан, нашият герой се отправя към гардероба за маска, но този път се чуди коя маска да си сложи. Взима набързо първата и отваря вратата. Но... Странникът му вместо да приеме поканата да влезе, за да пият по нещо, сваля маската на Джон и я счупва. Джон се обърква още повече и веднага си слага следващата маска. Но странникът сваля и нея и също я счупва. Джон бързо пробва третата и четвъртата маска, но и с тях се случва същото. Ужасен, Джон претърсва гардероба за друга маска, но не намира. В отчаянието си, той усеща нежен допир по рамото си, и с неохота обръща глава към странника, започвайки да разбира кой всъщност е той. Христос прави знак на отхвърляне по посока на счупените маски, лежащи на пода, и рисува форма на сърце на гърдите на Джон, протягайки ръцете си към него в знак на търсене на близост. Да, Христос сочи сърцето, същината на истинската му идентичност, която е отвъд всички маски. Джон повтаря формата на сърце, като с това иска да покаже, че наистина е разбрал желанието на Христос. Отговора от Христос е позитивен, който продължава да стои с ръце протегнати ръце.
След момент на несигурност, Джон поставя ръцете си на гърдите си, и ги протяга към Христос, като че предлага сърцето си на него. Христос го приема и протяга ръцете си хоризонтално, наподобявайки разпятие, и това е цената, която е платил за обновяването на сърцето на Джон. Нашия човек пада на колене пред Христос и се преобразява. Лицето му почва да грее, всичкото му отчаяние си е отишло и е заменено от радост, благодарност и надежда. И въпреки, че все същата музика продължава да звучи в пиесата, тя като че ли вече носи различни усещания, като че акомпанира на току що появилия се нов живот.
Въпреки, че моите маски бяха малко по-различни, нещо подобно се случи и с мен, „писачът на този сайт” . Аз също съм задължен на Христос за освобождаването на сърцето ми от товара да нося маски, и ми бе подарен нов живот. Той ме освободи от бремето да бъда странник сам за себе си, от несигурностите в живота, от гордостта и конкурирането в гоненето на престиж, от страха, че няма да бъда приет според светските стандарти – с други думи аз получих свобода от силата на греха. Въпреки, че света, в който продължавам да живея е все същият, както музикалния фон в пиесата, живота ми с Христос е различен. Това е живот пълен с надежда, смисъл и увереност. Живеейки в свят, който цели себеоблагодетелствуване на всяка цена, Христос ми дава истински мир, радост и удовлетворение.
Аз вероятно щях да стана предан последовател на Теравада будизма, тъйкато той предоставя един ясен и почти нерелигиозен светоглед за човешкото съществуване. Но един ден Хриостос почука на моята врата и аз разбрах, че истината не може да бъде намерена вътре в мен, че тя трябва да дойде отвън, че тя сама трябва да се разкрие. Предполагам, че много от вас ще погледнат с надменност на това мое признание. Много от вас може би ще погледнат скептично или ще се усмихнат толерантно. Аз само ще ги помоля да си спомнят библейската сцена, когато Исус излекува слепородения (Йоан 9), така прекрасно представена във филма на Франко Зефирели „Исус от Назарет”. Спомнете си как хората се присмиваха на слепеца, докато той се е опитвал да достигне басейна в Силоам, с очи покрити с кал. Въпреки, че на тълпата й е било много забавно да гледа това шоу, очите на слепия се отворили и присмеха престанал. Възможно е и аз да бъда осмиван, за това, което съм писал тук, но както прогледналият слепец е казал, аз също ще призная: „Едно нещо знам, сляп бях, а сега виждам!” (Йоан 9:25)
--- край ---
източник:
превод от английски
Велик Дунчев
Няма коментари:
Публикуване на коментар